Loading...
BG

Обяви/признания

всичко тук остава анонимно! Пусни обява или признай нещо! Внимание: ако коментирате своя обява/признание
коментарът ви ще излезе с вашето потребителско име

Ако публикувате обява сложете телефон, скайп или своето потребителско име в таговете!

Резултати за търсене по таг: "запознанство в парка"

Беше третата година, откакто живея в този град. Когато за пръв път дойдох тук, идвах с надеждата че ще започна нов живот и всичко ще си дойде на мястото. Толкова дълго исках свободата, и си мислих че твърде лесно ще я получа. Уви, нещата не винаги се случват такива, каквито ги искаме. Всичко, което ми се бе случило, някак си ме пречупи. Чувството е странно - като птица, стояла дълго в клетка, и точно когато клетката се отвори, се оказва че птицата е забравила как се лети. Така се чувствах и аз. Реалностите бързо сломиха наивния ми оптимизъм. Животът ми така и не се промени. Научих се да се грижа за себе си, някак да оцелявам. Стараех се в работата, макар че не беше точно това, което исках. След 8-часовия работен се прибирах безразличен в тясната и потискаща квартира. Тук се свивах и оцелявах, по свой си начин. Гледах живота през монитора или през прозореца и съжалявах, че не съм част от този живот. Може би това заслужавах. Събота и неделя бяха единствените дни, в които за кратко ставах част от този живот. Обичах да се разхождам из градския парк. В следобедните часове, когато беше по-тихо и спокойно. Обичах да снимам природата, фонтаните, птичките, дори мравките. Всичко в този свят изглеждаше толкова подредено, на мястото си. Винаги, когато приключех с разходката, сядах на една пейка на дъното на парка. Почти никой не съм забелязал да сяда там. Беше до голямо дърво и някак си потайнствена, скрита. Толкова спокоен се чувствах там. Можех да стоя часове и да бъда в хармония със себе си. Стоях и слушах природата. Детски гласове се чуваха в далечината. Спомних си за прекрасното детство, за многото приятели и прекрасните моменти. Дотежа ми, защото сега си нямах никой. Тежко е, когато няма с кого да споделиш, и се налага на ум да си говориш сам - със себе си. Толкова много емоционални спомени преминаха в главата ми през този момент. Сигурно е глупаво, но дори се разплаках. Да, глупаво беше. Подсмърчах си тихичко и бърсах сълзите си. Беше толкова празно наоколо и нямаше кой да ме види. Плакал съм си тихо сигурно 10 минути. Тъкмо реших че е време да се успокоя и след малко да си тръгвам, и чух глас зад гърба си.

- Защо плачеш?

Почти подскочих, чувайки гласа. Почувствах се много неудобно и бързо избърсах сълзите си. Никога не съм се показвал така пред хората.

- Случило ли се е нещо? - попита пак същия глас.

Обърнах се за да видя на кого е този глас. Зад мен стоеше високо, слабо момче, на видима възраст около моята, с кафява коса и светла кожа, с дънки и бяла тениска.

- Не, не, не... - притеснено отговорих аз.

Момчето дойде и седна до мен.

- А какво тогава? - попита ме.

- Сигурно е много глупаво да видиш някой да плаче така. Като дете. - казах аз.

- Зависи от причината, на всеки му се плаче понякога. Аз също го правя. - отговори момчето.

Не знам, но имаше нещо специално в него. Беше хубаво момче, но аз съм виждал и други хубави. В него имаше нещо специално, нещо необяснимо, което те привлича и ти дава спокойствие. Не го познавах, а все едно се познавахме от много време. Не знам, доверих му се и разказах защо ми е станало тъжно. Помислих че ще се изсмее на моята откровеност...

- Вече са малко такива като нас.

- Какви? - недоумявах аз.

- Такива хора, с душа. Които чувстват нещата по този начин и могат да се разплачат. На мен също не ми е лесно, и аз понякога го правя, но не пред хората.

Разказахме си някои неща, и разбрах че на него също не му е лесно. Той също не беше от тук.

Разказа ми че често се разхождал и той сам в парка. Интересно как не сме се засекли. А може би сме се разминали. Сега се намерихме. Разбрахме се да се виждаме. Няколко поредни уикенда се разхождахме в парка. Не знам как се намерихме. Толкова много неща си казахме и беше толкова хубаво. Станахме си много близки. Приятели. Но и двамата сме си мислили, че има и нещо повече от приятелство. Но никой не смееше да го каже. Беше романтик като мен. Не от хората, които набързо ще те поискат, употребят и изхвърлят. Той направи първата крачка, като ме хвана за ръката. На онази пейка се случи и първата ни целувка. Мина още малко време, докато той ме покани у тях. На следващия ден бяхме там, а не в парка.

- Чувствай се все едно си си у вас.

- Тук е доста по-широко.

- Като за двама.

Той легна на леглото а аз седнах до него. Гледахме се в очите. Започнах да галя лицето му, устните. Толкова бе хубав и нежен. Не можех да му се нарадвам. Исках да пипна всеки сантиметър от тялото му. Насищах му се само с очи. Толкова силно усещане, което не бях изживявал преди. Слизах все по-надолу с ръката си. На него му беше хубаво. Почти час го обгръщах с ръцете си. Беше време. Скочих върху него и страстно го целунах.

- Сигурен ли си? - попита ме той.

- Обичам те. - отговорих аз.

Денят бе кратък. Неусетно се стъмни. Нощта щеше да е още по-хубава. Нашата нощ. Заедно.

На сутринта пръв се събудих. Колко хубаво ми беше да го гледам как спи. Сладичкия ми. Не смеех да помръдна, за да не го събудя. Бавно станах, и тръгнах да му правя кафе. Дори не знаех кое къде е, но се чувствах като вкъщи, и бързо се оправих. Кафето тъкмо бе готово и той се размърда.

Тръгнах да му нося чашата с кафе. Той отвори очи и се усмихна.

- Наспа ли се? - го питах аз.

- Красиво е, наистина. - каза той

- Кое?

- Ти..

Апр 18 '17 · Оценки 3.67 · Коментари: 2 · Тагове/За контакт: запознанство в парка, история, разказ

Реклама