Имаше някога един празен град. Да, в него имаше сгради, а от прозорците мъждукаше светлина, но по улиците нямаше жива душа. Погледнах преез един прозорец... Вътре има;е някого. Беше сам. Явно на хората в този град им харесваше да са сами. Чаках дълго, но така и никой не излезе навън. Продължих напред. Надявах се да стигна до друг град. Град, в когото ще срещна някого. Някого, в когото да се влюбя, макар да знам, че ще си отиде. ''И все пак искам да го срещна'', казах си, докато вървях през мълчаливия град. Той нямаше край. Явно на хората в този безкраен град наистина им харесваше да бъдат сами. Смехът на самотенците кънтеше отвъд затворените врати. Може би е по-забавно да бъдеш сам. Самотата сбъдваше мечтите им, бяха такива, каквито искат да бъдат... сами. И все пак самотата не можеше да се превърне в човек. Запълваше празнотата, сбъдваше мечти, но само в съзнанието. Самотата бе всесилна, но не можеше да се превърне в човек. Затова продължих напред. Исках да срещна някого, в когото да се влюбя. Някой, който ще ме обича, макар да не мога да сбъдвам мечти. Дали го имаше - не знам... Дали щеше да ме разбере - не знам... Но продължавах да вървя из безкрайния мълчалив град. Пътят ставаше все по-тесен, но градът нямаше край. ''Може би е близо. Трябва да е близо'' казвах си и крачех по тесните улички. Смехът на самотниците ставаше все по-силен, пътят напред все по-дълъг, градът все по-мълчалив, но аз продължавах да го търся....
