всичко тук остава анонимно! Пусни обява или признай нещо! Внимание: ако коментирате своя обява/признание
коментарът ви ще излезе с вашето потребителско име
Поръчах си кафе, не толкова заради вкуса, а за да има какво да държат ръцете ми, докато мислите вътре в мен се подреждат една по една.
И тогава… той се появи.
Неочаквано. Без предупреждение. Точно в момента, в който мислех, че вече няма какво да ме разклати.
Мина покрай мен, без да ме познае в първия миг — и това ме накара да се усмихна. Защото промяната беше истинска… не повърхностна. Аз вече не бях онзи човек, който го чакаше да говори, да се бори, да бъде до мен. Бях станал човекът, който сам си дава стойност.
— Ти… толкова си се променил — каза той, най-накрая спирайки. — Изглеждаш по-зрял. По-уверен. Някак… по-спокоен.
Погледнах го. Вече нямаше онази болка в гърдите ми, която винаги се появяваше, когато беше наблизо. Имаше само яснота.
— Понякога тишината учи повече от думите — отвърнах.
Той се приближи, внимателно, сякаш се страхуваше да не изчезна, ако мигне.
— Щастлив изглеждаш — каза, и в гласа му се усети сянка на съжаление.
— Може би защото най-после не чакам някой да ми даде това, което трябваше сам да си дам — казах тихо.
Погледът му трепна. Познах го — онзи поглед, който някога е носил чувства, но никога не ги е изрекъл.
Но този път беше късно.
Красиво-късно.
— С кого чакаш? — прошепна.
Погледнах към входа на ресторанта. Всеки момент човекът, с когото имах среща, щеше да влезе — човек, който не ме кара да гадая, който не се страхува да говори, който не бяга от собствените си чувства.
— Чакам човек, който вижда стойността ми, дори когато мълча — казах. — Човек, който не трябва да ме губи, за да ме оцени.
И точно тогава вратата се отвори.
Човекът, когото чаках, влезе и ми се усмихна така, сякаш цял свят се събира в един поглед.
Аз станах от масата, без да трепна, без да поглеждам назад.
За първи път бях герой в собствената си история.
