Обяви/признания

всичко тук остава анонимно! Пусни обява или признай нещо! Внимание: ако коментирате своя обява/признание
коментарът ви ще излезе с вашето потребителско име

Ако публикувате обява сложете телефон, скайп или своето потребителско име в таговете!

Нормален на 22 години съм и поне до онази вечер го бях правил само с жени, ...разглеждах порно сайтове, бях малко възбуден и за втори път попаднах на този гей сайт,  но понеже не можеш да видиш нищо без регистрация се регистрирах заразглеждах снимките и реших да се заговоря с един със снимка с големи яки гърди.

Учудващо за мен беше, че се възбудих от вида му макар и без да се вижда лицето, писах и на другия ден отсреща ми направиха предложение за секс и поискаха моя снимка. Не след дълго си свалих панталоните и си направих снимка на кура, изпратих я.

Това ме надърви яко, казах му, че не съм го правил с мъж. Ще го наричам Мартин (момчето отсреща - той не ми каза името си) ме замоли да се видим веднага, щял да ми смуче хуя цяла нощ, каза ми, че гс кефя , имаше и терен. Помислих си защо не? Ще ми направи една свирка и ще си тръгна. Съгласих се, взех душ, около 45 минути слд това бях у тях. Притесних се малко, отвори ми само по слипове, беше симпатичен, доста по едър от мен ... седях вече на кревата и аз по слипове само, той бръкна в тях извади ми го и започна да ми го лиже, похвали ме, че се обезкосмявам м/у краката. Лапаше ми целия кур, мачкаше ми и ми лижеше топките беше супер добър, полудях от възбуда. Започна да ме ближе по дупето. Невероятно е, налапа ми пак хуя и усетих как занатиска с пръст гъза ми. 

Само че не му дадох защото не си бях правил "процедра"  Не исках да се излагам макр че вече бях супер възбуден. Тогавай той се изправи и почти напъха хуя си в лицето ми. Аз не го исках, но възбудата ми си каза своето, пред лицето ми стоеше истински кур...Налапах го. В устата ми имаше мъжки член, усетих как набъбва и изпълва моята уста. Не исках това да се случва, но беше нещо съвършенно ново за мен и това ме караше да продължавам да смуча. Не след дълго се изпразних. За първи път првавих свирка и супер ме възбуди, гледаката на якото му тяло и усещнето за готиния му кур в устата ми ме караше да се треса от вълнение и зъзбуда. Марто , ако четеш, ти си занеш, просто исках да споделя.

Здравейте,

стана ми интересно дали някога някой от вас е изпрщал своя снимка (голо тяло) без лицето ви да са вижда. На скоро го направих и сега ми е малко кофти. Бях си писал с този човек от известно време и тои ме попита дали мога да му изпратя и аз имам негова снимка. Това е единственият път когато съм изпращал такава снимка и със сигурнотс последен.  Сега се чудя дали не я използва някъде по други сайтове. Лицето ми не се вижда. Бях изрязал снимката доста дори и стаята не можеше да се види, а и нямам накакви отличителни белези като татуси които могат да ме издадат.

ДА ТЕ ПРОПУСНА

Да те пропусна,
така бе речено и отредено,
така застигна ме съдбата,
...в щастие заслепено.

Да те пропусна,
точно, ах, сега...
да чакам в най-есенната пролет,
с побеляла от снега душа...

Да те пропусна
насред уханията дивни
що с тебе не посрещнах,
а така мечтах...

Търпение нямах,
зимата да ме напусне,
че с тебе птиците да приютя...
...а да го пропусна...

Песента им да изпусна,
пак отново на очите да ми щипе,
като пролетен дъждец сълзи да леят се,
да чакам пак съдбата да ми пише.

С първите растенийца, салатки,
тревички кимващи с главички,
пролетта не ще ме приеме...
... не приемам я и аз!

Първи врагове сме с нея,
макар на сцената й овъзкресена
първи глътки въздух аз да съм поел...
Да бях го аз пропуснал...

И да посрещна пролетните дни,
аз пак ще го пропусна -
за мен ледът в душата пак ще бъде вечен,
едвам грее поменът от мойта топлина.

О, копривка, как отново париш ме
със спомени лютиви...
забравих как се готви супа,
подсолена със сълзи горчиви...

И да те пропусна,
искал бих тогава,
преди зимата да дойде още,
знаех ли, че чака ме раздяла,

знаех ли, че таз омраза,
чака ме накрая в мраза,
да те пропусна, трябваше да стане,
още рано, духът ми прям е...

Да те пропусна,
бе каквото бе,
о, вяро, що не стигаш, що ме пусна,
де си пак отново в туй небе.

И ме пропусна,
пак, отправил поглед в тебе,
пак с бедите, пратени от Бога...
...да те пропусна, ала аз не мога,

мила, вечна моя...

                 СОФИЯ, март 2019г.

Три години вече изминаха, а аз не можах да изстина към  него, все още усещам един пламък в себе си и това е  пламъкът, който Иво запали в  мен когато преди 7г. се запознахме, случайно при едно пътуване  до Пловдив. Аз пътувах за един семинар,той пътуваше в автобуса, за да си вземе  отремонтираната кола в Пловдив,  която преди седмица  го оставила  при едно негово пътуване  до града. Ех, този Пловдив!!! Много спомени имам там когато живях и някак си емоционално не мога да се разделя  с него, все си намирах причина да  отида до там макар и рядко да е. Града  се промени и аз се промених. Бях  19-годишен хлапак  когато отидох там да уча, изучих се и едновременно с това изживях   една незабравима първа  връзка с прекрасен мъж,който ме научи да  се обичам, да  се ценя и да вярвам в потенциал си. Точно така казах мъж и знам,че не е табу да се говори за хомосексуални отношения в страната ни,въпреки че  съм такъв, никога не съм демонстрирал открито  това пред обществото,винаги съм гледал да  бъда изряден и авторитетен, ненакърняваш околните, но  знам, че споделяйки това тук  и ще се почувствам някак си по-облекчен от това, че с поделих нещо за тайния си живот,за който на никой почти не  съм казвал. Та след първата ми  вълнуваща   връзка  в този красив  град  след раздялата ми стоях доста  време сам и срещнах Иво за който споменах в началото. Иво беше втори мъж в живота ми  появил се по чиста случайност  благодарение на съдбата(в която все не вярвах). Дълго  докато стоях сам се чудех защо точно на мен  се случва това  с години да чакам любовта при положение,че съм симпатичен, умен.Навсякъде около себе си виждах познати, които с лекота си намираха гаджета, аз някак си не успявах  Молех да попадна отново на прекрасен мъж  с който да се чувствам спокойно и разбран ,да приеме всичките ми качества и хубави и лоши ,да не се притеснява от  сексуалността си ,да  не е някакъв  парадиращ ,по-скоро скромен, интелигентен  и  що-годе  преуспяващ  мъж  в работата си.  И ето, тя ме сблъска с него. Да, запознахме се  в автобуса. Предвид, че  съм млад човек  винаги съм си мислил че  такива запознанства  между мъже стават най –лесно в интернет сайтовете ,но установих, че хората с такава ориентация са доста несериозни, немърливи и незаинтересовани в обичането си и ненаясно кои са. Наслушал съм се на какво ли не ,нагледал съм се на какви ли не  еталони на сваляне на привличане на  внимание  и въпреки това някак си всичко ми беше безвкусно, защото не виждах това което исках. Виждах много красиви тела, но в тях ми липсваше  отговорност и сериозност. Иво  е  втория човек  в живота ми който срещнах  и той  някак си  продължи мисията на първия ми приятел с който бях почти 4 години. Някак си  съдбата  сякаш е помислила за мен разделяйки се с единия, да не ме оставя  като в небрано лозе, а да  продължи моя  романс  изпращайки ми Иво. Иво беше онази част която ме изпълни  изцяло,  опроверга очакванията ми за връзка  и  ме доразви като личност. Всичко тръгна от едно приятелство, след раздялата ни в автобуса. По време на път просто  си бъбрехме като съседи  по пътуване , споделяйки  кой с какво се занимава и накрая  при пристигането на автобуса  до последната  спирка ние се разделихме с усмивка и желание от негова страна да разменим координати,  да си драскаме  или чуваме от време на време. Всъщност двамата живеехме в два близки съседни града.В месеците в които бях сам, необвързан, разбрах че любовта  не идва на тепсия, какво и много други неща  в нашия  живот не идват  ей така на готово. Забелязал съм, че хората, които срещане  и после започваме да харесваме  са на далече от  нас  и от нас зависи как ще  си  развие  и задържим отношенията с тях. Иво беше на една ръка разстояние  от мен, както обичах да се шегувам. Бяхме  на  1 час път  един от друг.

   Та  потръгна приятелството ми с  него,започнахме да общуваме първо по вайбър, всъщност той направи първата крачка да ме потърси  няколко дни след първата ни среща в автобуса. После преминахме на обаждания, започнахме да си харесваме гласовете  при  чуванията  ни, някак си с времето свикнахме и на тия ежедневни обаждания. Така  седмици наред  споделяне, стигнахме до темата за  любовта  и защо сме сами  и  настъпи едно откровение от  моя страна споделих за същността си   без да  се притеснява, как ще  реагира той дори с риск да спре да ме  търси. След откровението ми, настъпи кратко мълчание при което   чух той да  казва  че  толкова месеци е чакал аз  да изплюя камъчето за  това кой съм и да му се разкрия, той  просто ме е усетил, но не смеел да пита,а и  той не смеел  първи да сподели за своето  влечението си към мъжкия пол. Така  това приятелство започна да променя  своя ракурс и стана така ,че  се обикнахме приехме същностите си, усетихме нагласите, очакванията и потребностите си и се докоснахме взаимно. Иво беше  с  цели 8 годни  по- голям от  мен ,всъщност винаги съм харесал мъже  по-големи  от  мен  на години  в тях  разчитах на зрялост,вдъхновения  и улегналост .На Иво не му личаха годините никак, беше поддържан и запазен мъж (може би е  ген )  Аз бях на 26г.,  той на  35. Абе и визуално си паснахме . Съдбата знае как да събира хората,  за да има баланс да не с а чак толкова на различни полюси. Започнах да вярвам, че  хората които срещаме и се влюбваме не са случайни,те идват според вкуса ни и според  това какви сме ние като излъчване, темперамент и тертип. И така любовта  между нас порасна  и стана нашето дете,  което отглеждахме  с много чувства и страст и най-вече отговорност.Срещите ни бяха  по дин път месечно за по 2 дни,после  станах по 2 пъти месечно. До такава степен свикнахме със себе си, че разстоянието се заличи като проблем. Пътувах аз при него,защото той живееше сами самостоятелен. Иво беше от малкото мъже които все още носеха джентълменското в себе си. Страшно съобразителен,страшно подреден, деликатен, овладян спокоен в разговорите си.Човек ,който не беше нагъл, нито хитър спрямо живота  си. Беше идеалния според моите очаквания, дори ги надмина. Бих казал, че много жени биха ми заведели ако знаеха какъв човек съм имал. Иво не се притесняваше  от себе си  и  потребностите  си да обича момче като мен.Най харесах в  него, че никога не използваше думата  „ДИСКРЕТНОСТ”. От тази дума последните години ми с  повдига като почнат някои мъже  от запознаването ни да ми намилат на главата колко дискретни били и  как трябвало да се пазим. Иво  никога  не поставяше условия на взаимоотношенията ни, никога не ми забраняваше или намекваше каквото и да е било в нашите  взаимоотношения. Ние се усещахме и знаехме, че сме разумни хора  и  знаехме как да поддържаме  връзката  си чиста и незабелязана от  обществото. Беше човек с имидж, хубава професия с много контакти - професионални и лични. Винаги когато бяхме заедно, държеше да излиза не да се затваряме в апартамента му и да прекарваме  нашите мигове  заедно. Обичаше да се разхождаме, вечеря навън, организираше   мероприятия  на някъде извън града,  обичаше да пазаруваме. Въпреки ,че се мислих за широк скроен  някак си имах притеснения за него  не обичах да  ме запята  с него исках нашата любов  да не бъде тайна, аз  съм малко   по несоциална личност от него, не обичам тълпите с хора и излизанията,но с него ми беше прекрасно. Когато се разделяхме, неспираше да ми повтаря, че съм неговото момче  се гордее с мен и че  ще е с мен завинаги, защото само аз съм го вълнувал така както никой друг.В  мен виждал неща, който не ги е  срещал и в жена. Аз също се гордеех с  него с успехите му,чувствах се спокоен с него също, взаимно участвахме в нашето развитие като личности. Докато бях с него  установих каква е формулата  за щастлив  живот  с вашия партньор  и тя е  да преглътнете егото си и да  участвате в  духовното израстване на партньора  до вас, да не ревнувате и да не живеете в конкуренция с него, кой е по –добър  и преуспя в живота  и кой какво може. Това са абсурдни неща, ако почнете  да ги мислете,няма да стигнете до никъде в желанието си да изградите  перфектната връзка.По време н връзката си с Иво  у мен се формира една нова мечта,  която  той   заподозря  в мен, наблюдавайки ме с  годините ,той осъзна ,че като човек   съм социален, общителен, всеотдаен, отзивчив и все искам да реша на някой проблемите. Един ден  седнахме поговорихме и  му споделих че, усещам нуждата   да освежа  живота  си, да сменя професията си, искам да уча нещо ново и интересно, което ще ме мотивира да помагам на хора  и ще ме запали като факел, а  той каза : Каквото и да  си решил аз ще съм до теб и ще се гордея с успехите ти” Колко мило ми стана  да  чуя  това  от  човека който безумно обичах  с всеки изминал ден. И  така реших, че трябва да уча психологията, която може би ще ми отвори нови врати към едно по различно призвание.Иво беше щастлив от избора който направих и че ще започна да уча  това, защото  знаеше потенциала  ми и знаеше че ще го уча с желание и  ще ще стана достоен човек и професионалист в това професионално направление макар да знаех  колко опит и знания ме очакваха да придобивам с годините. Преди да кандидатствам по време на  3-та ни година от  връзката Иво  кроеше планове да заживеем заедно, това някак си ме озадачи ,защото никога  не сме говорили за това, макар  винаги да съм искал  да настъпи този момент  в който един ден мъжа до мен ще ми предложи да  заживея  с него. Хубаво е човек да заживее с някой ,но тези които са  като мен различни знаят колко усилия  се иска  да  постигнеш това с някой с който просто  да направите тази крачка,колко криене иска и как пред обществото трябва да се държите като съквартиранти, а насаме в къщи да сте  си като  едно семейство. Решихме  при многократно обмисляне  да отложим събирането си, поне докато се климатизирам в новото си амплоа. Иво започна щастливо да планира  моето следване, как ще протича ,графика ни на срещи ,как а з ще отсядам при него  за  седмица,той  ще идва с мен всеки път когато имам изпити  

Беше наистина вълнуващо да чувам тези думи от един мъж който  повярва  в мен и ме  боготвореше и знаеше, че аз съм правилния  за него и искаше да има бъдеще с мен. И както казва народа ”МНОГО ХУБАВО НЕ Е НА ХУБАВО”. Никога не съм вярвал,че  независимо как се променят и какво преживява, просто не е възможно за три седмици да се промениш коренно като мислене поведение, убеждения и стереотипи, да промени възгледите, дори да промениш средата  си. Ето тук започна обрата  в нашите взаимоотношения. Няколко седмици преди кандидатстването ми усещах едно мълчание от страна Иво, това измъчваше и мен. Като,че  нещо връзваше  гърлото му  и той не  говореше, но се измъчваше, усещах  че той има някакъв вътрешно личностен и междуличностен проблем. Подозирах, че е проблем с родителите му, защото  ми е  споделял как са го  притискали  да се жени, наговаряли са му какви ли не  тежки приказки, дори са му се сърдили когато той не ги е  отразявал , въпреки че  той изпитваше  голямо уважение към тях беше  достоен син . Но Иво  имаше  друга природа, за която никой не знаеше ,само аз.Това го измъчваше и  явно имаше търкания  с  родителите  си на тази тема.Казах , си че тук не бива да се меся  и че трябва да дам на Иво време.Винаги съм казвал, че избора  стои в  основата на нашето съществуване ,въз основа на него и рисковете които поемаме,ние  или преуспяваме  или съжаляваме после, но така е с нас хората, всеки се стреми към  прекрасно бъдеще. Дадох  му време да се съвземе  точно 2  седмици, казах му ч е няма д а го търся за да не го разстройвам и натоварвам. Тези две седмици бяха  адски мъчителни за мен защото никога несме се разделяли  и мълчали, никога телефоните ни не мълчаха и те някак си усещаха липсата на гласовете ни Това мълчание ме съсипваше. Хващах на няколко пъти телефона  и  започвах  да набирам съобщение на вайбър, после изтривах  всичко  и  си казвах „Няма да му  пиша, той е разумен и отговорен и  ще ме потърси”. Започнах да следя кога  влиза във вайбър, до кога е  стоял вечер  и  се измъчвах  че не пишеше и не с е сеща за мен. Докато един ден  просто му писах  дни преди изпита си   и  тогава той  сподели, че  започнал да вярва в  Бог и  тръгнал на църква и там се запознал с жена, която го докоснала. Останах като попарен: „Иво и църква, вяра, Бог,  та той беше атеист не ходеше по такива места, не говореше за религии. В главата ми се настаниха  купища въпроси от сорта: Как и како е станало?Кой го е  вкарал в  тази църква?Как са му промили мозъка?Човек с кариера ,пари, авторитет  ,да се осланя на църквата да му помага,но за какво..Нямам нищо против човек да вярва ,д а си избере  БОГ но все си мислих ч е  хората с проблеми   с е осланят на божията милост, все те  ходят  по църкви ,все те  се молят за по –добър  живот, Иво нямаше за какво да се осланя, той беше изградена и преуспяла личност, нищо е му куцаше  и до днес не  мога да си дам отговор на ти я мисли и въпроси.В последния си разговор  с него ,той ми сподели нещо което ме втрещи и не очаквах от  зря л и интелигентен човек да го чуя. За него вярата към Бог била път към това  той да изкорени  хомосексуалността  от  себе си ,само така  щял”да  забрави за това  и ,че  ще му бъде простено, защото това било грях да обичаш  себеподобен.Слушах  и не вярвах ,че моя  Иво се променяше  с всяка  секунда и изречена дума,че аз  всъщност  съм бил неговия грях   през  всичките  тези години и едва ли не аз съм го правил грешен,та  всичко беше взаимно. Той беше този, който ме плени и пожела  да бъде с мен. Казваше ми, че много ме обича, но като брат и държи  на  това  д а бъда част от живота му но нищо повече.При тези изречени думи „да му бъда като брат” започнах да  се треса от нерви.Как ще бъда  с  него като брат  за бога  аз  го обичам и той ми беше другото мое  аз. Това ме  разтърси  из  основи, не  вярвах че  в човек може да настъпи такава рязка  психическа  промяна, дои ако щеш и промяна в половата ориентация. Днес си един, утре да си друг. Нима вярата в Бог прави  такива чудеса? Обичах го много, не можех дори да му остана приятел. В  този последен разговор  той неистово  държеше  да бъда част от живота му,  но  нямаше как да  съм ,аз гледам на него  като на половинка, а е като на приятел. Затворих и тръшнах телефона от  земята  и  просто  започнаха капят  сълзи от мен .”Аз  плача” -казах си  на ум. Кога  съм плакал ,сълзите  за мен  бяха непозната субстанция от детските ми години. Винаги съм издържал стоически на каквито и да е  драми и неприятности в  живота  и съм ги преминавал успешно без рев и депресии. Докато се търкаляха  горещите водни капки по лицето ми се сетих за един стих от песен ,който започнах да си повтарям:

Недей, не ме целувай като брат..

Не знаеш колко ме болят тези целувки..

Любов, спести въпроса си нелеп "Ще си останем ли със теб приятели?"..

Не ме моли..

Обичам те! Не ща приятели да сме!

От тази дума втриса ме,

не я казвай, моля те.

Обичам те! Ако ще тръгваш, тръгвай си!

Но всичко, дето искаш ми, с кое право го искаш?

  Давах си сметка как ми се преобръща живота, как ми се разпилява   мечтата как ми се рушат устоите в любовта, ами престои  кандидатстване, нали ще отворя нова страница в живота  си в която щях да  впиша и Иво. Триех  ги тези  сълзи  от лицето си и си повтарях, че  ще  продължа, не  бива  да падам духом, трябва да се мобилизирам и сам трябва да успея. Стигнах  до там, че ходех като заблуден   през деня  на работа забравих да се усмихвам, а усмивката ми беше необходима за клиентите. Прибирах се като парцал ,опиянен от  тази мисъл- Как го загубих и какво стана? Сядах да  чета  за изпита, развивайки темите  си  на чернови,   почвах  нервно да драскам по белите листове и   да ги късам, а какво ми бях а виновни те . Късайки тях, започнах да късам и спомените си ,драскайки по тях, започвах да драскам  и името му, да го залича, но не  ставаше. Една сутрин просто  се събудих, събрах  всичко, което  имах като спомени, подарени неща от него  и в една торба за смет  ги изхвърлих, тръгнах на работа  с  гордо вдигната глава и жизнена походка, нещо  се откъсна от душата ми, олекна ми сякаш драмите и преобратите  в тази любов  се изтичаха като мръсна  вода и се сливаха с течението на невидимата  река.Чувствах се, че все  едно всичко ми беше простено  и днес бях като нов човек .Пожелах  му мислено където и да е да бъде щастлив и обичан, той го заслужава. Пожелах му да обича жена така както обичаше ме и да не я предава каквото и да става. Тя не го заслужава и  никоя жена  не заслужава  да бъде използвана от съпруга  си като параван с който  той да прикрива своята същност, своето различие, което е неприемливо за обществото и до днес от, защото в крайна сметка всеки се страхува ,някой да не надуши живота му и да не започне да го хули, заради различието му.

  Та всъщност  ние  всички сме  различни като тръгнеш от  ДНК-то ни и стигнеш до тялото ни , пробиеш през  съзнанието  и се чудя  защо тогава не се  подиграваме на  това различие, ами  винаги се възмущаваме  от различието ни когато искаме да обичаме някой, който е  от  нашия пол. Какво е  всъщност полът?Кое е страшното, кое е объркващото и кое е грешното? Някой чувал ли е Бог да казва, че  е грешно еди какво си ? Модерно е напоследък да си вярващ, особено когато изпаднеш в несъстоятелност ,нищета и беда.   А  защо, когато си добре и проспериращ, не  вярваш, не търсиш Бог,  дори не го призоваваш  в мислите  си да кажеш едно благодаря, а  като ти се срине  живота му  хленчиш  с восък в ръка ,да ти помага? Вие четете Библията, писана,преписана, препредавана  от някой си, но до колко вярвате ,че с вековете  тези писания не са видоизменяни,преправяни, за да е угодно на някой и да ви  вземе страха. Кажете, къде е Бог?  В църквата или  в съзнанието Ви?

Замислете  се ….

Та пожелах му цялото щастие и знам, че  никога  човек не бива да спира избора на някой  независимо колко го обичаш и че искаш да е  част от  живота ти след като неговите очи гледат другаде, а теб те няма в  периметъра на това виждане. Ти си длъжен да пуснеш  човека, длъжен си да му   пожелаеш успех  през  бурните вълни на живота .

Никой не заслужава да бъде оплитан в нещастието на друг  само и само този друг да не е сам и да не  се издъни нещо и д а те ползва за протекция

Много са семейните мъже,  които  имат своя  таен живот  с  други мъже, жалкото е че жените им са заблудени и им вярват, вярват че имат прекрасни съпрузи, а не подозират че те крадат щастие  с други под завивките  в нечий хотел на  нечия командировка или на измислено нечие  отсъствие  и ангажимент.Просто не знаете къде отиват мъжете  ви когато с  усмивка ви кажат  нещо    и вие  им повярвате.

И така… приеха ме и станах студент , започнах нов живот,срещнах    нови приятели обградих се  с една нова среда,чисто  академична, с прекрасни преподаватели,колеги. Започнах всичко да харесвам в това ново начинание, малко по-малко си изграждах авторитет на отличен и всеотдаен студент  пред преподавателите, те  започнаха да ме помнят да ме поздравяват  с възхищение по коридорите. Започнах  да сбъдвам една  мечта,чийто провокатор беше моя Иво .Понякога  се питах дали се сеща за мен ,дали поглежда към небето и ме призовава  тихо. За тези 4г   не  чух повече Иво, не пожелах  да знам нищо за него. Смених всичко, за да не се намерим и засечем в интернет пространството. Не знам дали ме следи  във вайбър,  но го бях помолил да ми изтрие номера, аз  изтрих  неговия, така е редно За мен беше важно той да изгради здраво семейство    надявам се да го е сторил. След него аз не изградих нищо, отдадох се на ученето, работата, запознавах се с разни хора в интернет  пространството, но чисто  приятелски комуникирах с тях .Не се появяваше такъв, който да ме  запали отново, да ме грабне, да ме очарова, да ме  иска   безусловно, както се казва да те накара да се почувстваш слаб от  любов. Днес съм щастлив и доволен от резултата,  който постигнах ,сбъднах тази мечта.

Когато ходех на лекции и се прибирах от изпити, ставаше ми едно тегаво,че  той го няма, а толкова искаше да е с мен, да ми се радва. Колегите ми повечето обвързани   идваха с половинките  си, а  аз    идвах сам и си тръгвах сам 

 Усещах как през  тези години  ми липсваше   нечие  мъжка  ръка и рамо. Днес съм на 32 г.  и усещам присъствието на самотата, но не ме страх от нея. Давам си сметка, че колкото и да успяваме в  живота   да трупаме приятели, признание, капитал и да се себедоказваме като „могъюи” нямаме ли сродна  душа , всичко губи своя  смисъл, дори може да изгубиш вкуса към живота си, ако просто останеш сам независимо от степента  ти на преуспяло и знатност .Знам колко е трудно  на повечето хомосексуални да  намерят достоен партньор до себе си, защото  тук се касае не  толкова, че няма хора като теб с твоята ориентация, колкото до липсата на  качествен човек с неговите идеали, ценности,предпочитания и приемливо съзнание,което да  се допира (препокрива) с  твоето  и  да  си кажеш: „Да  това е човека, познах го !” Трудното е в общуването с такива  да ги разчупиш да  видиш надежда в някой.Повечето са  свикнали на един безгрижен сексуален живот, който говори за първичността на личността, за  неблагоразумието й, за  елементарността .Когато в теб липсва смелост да признаеш истината пред себе си, кой си, не очаквай да те разбират и другите.Но знаейки всъщност кой си, няма да допуснеш  или да се отпуснеш на съдбата или там на  нещото в което вярваш да те насочва, наставлява  и да ти помага. Силата е в теб, промяната  идва от  вътре, а  не от вън. Стимулите ни са волеви качества,които идват  от  вътрешна мотивация. И знаете ли в човешките взаимоотношение е най-важна  комуникацията от която черпиш информация, а  информацията е страшно оръжие днешно време. Липсата на  общуване води до липса на обратна  връзка, и всъщност вие  изпадате  в една неяснота и  си казвате:   „Ами каквото стане”. Връзките  и браковете между  хората стават неустойчиви поради факта,че хората се събират не да се опознават и градят в перспектива, а  се събират чисто платонически  омаяни от факта ,че  ти с  този човек правиш чудесен секс  ,той ти пасва   в леглото и  това смяташ, че  е прави щастлив. Но дали това  е щастието -сексуалната удовлетвореност ,или има  други неща, който правят човек щастливи и доволен от  избора който е направил? Ценностната система на обществото ни се изменя , а знаете че ценностите са нравствена категория, усвояваща се в хода на нравственото възпитание  и се изменят в исторически и социално-културен план. Виждам на база общуването си с хора, как  все по- трудно става  да  бъдеш обвързан човек,  да предприемеш крачка  за съжителство ,защото една връзка изисква отговорност  не само към самия теб, но и към човека с който заживяваш, защото си длъжен да  пазиш и поддържаш  негово емоционално съзнание и и преживявания  докато  е с теб,  ненакърнени и удовлетворени т.е той да е  щастлив с  теб и най- вече  сигурен .Но къде е тази отговорност ? Свикнахме да  не носим просто такава, защото така ни е  по-лесно и си спестяваме  ядове и драми. Забелязвате ли колко млади и съвременни интелектуални  хора на по 30 години и нещо и  на  по 40 и нещо остават сами? Една прекрасна продуктивна  възраст с  формирано съзнание и изградена личност, преуспяла, работеща, а в същото време   сама и необичана. Но това е  една тема на която няма да се спирам ,всеки може да сия  продължи според неговите виждания.

Споделих, не за да се направя на интересен, не толкова да давам съвети на някой, всеки има различен поглед през своята камбанария.Споделих, защото исках тази емоция, която потисках да  излезе от мен и да се отърся от този спомен. Споделих защото знам, че и други са били в подобна ситуация и  ако все още не виждат решение, може  да съм помогнал и на тях с нещо от казаното. С годините осъзнах, че за да се отърсиш от нещо, трябва да говориш за него, да го изкажеш, но не  всеки  би се осмелил да  говори и то  не пред кой да е.    

Това не е история за различните,това не е история за белезите. Това е история за любовта,смелостта,търпението, уважението отдадеността, стремежите, мечтите и за доверието, което гласуваш на някого, за да вървиш с него и да разчупиш страховете си. История  в която различни са само градовете, мъжете, годините на участниците, но това което ги свързва всъщност е природата им.Тук не става въпрос за болест  или лечение, а до колко  ще приемеш  себе  си и ще  повярваш  в  потенциала си и че  ти   заслужаваш да си щастлив  независимо  кой какво е  писал, някъде и какво се опитва  да ти внуши с това. Ти избираш дали да живееш в  страх  или в хармония със себе си. Каквито и трусове да получавате, съумейте да се изправите и да не загубвате социалната си значимост, да не загубите вкуса си към живота си, защото загубата на този вкус е последна фаза на отчаяние и депресия, а възстановяването е много, много трудно и мъчително. Не спирайте да вярвате  в хубавите неща и хора, независимо колко пъти се разочаровате, давайте си всеки път нови шансове да опознавате  следващите хора, които  влизат във вашия  живот. Не съдете и не поставяйте всички под общ знаменател. Стадото от немърливи, некоректни, несериозни хора е голямо, но понякога сред това стадо по погрешка попадат и свестни такива, които си поправят пътека, за да излязат от него, а ако ги срещнете просто им подайте ръка  знайте че  те са правилните до вас.   
 

  Не е  срамно  да обичаш човек от  своя пол, глупаво е  да се потискаш и  един ден да осъзнаеш, че живота  ти е минал толкова скорострелно,  а ти си се притеснявал и срамувал  да си поискаш от някой щастие. Приемете  същността  си в  този живот,  че е  трябвало да бъде такива,  да  се родите под  такава форма, да израснете в такова семейство, да попаднете в такава работна среда и да имате такива приятели. Защото всичко, което се случва във вашия живот и около вашия не е случайно. Това е житейския път на вашето духовно израстване. Ако има  следващ живот и  вярвате  в такъв, никога  няма да се родите под тази телесна форма  с тези черти, структура  и „сладки различия”, но може да се родите в много по-тежки обстоятелства с които вашия дух  ще се наложи отново да се бори и справи с тях.